Тунели
От Здравко Григоров | В некатьегоризираншт
Мастиленосин полумрак притъмнява и размазва всички стари щрихи наоколо. Мога да го вкуся, дори да го усетя като хладна пот по клепачите си, но не и да го видя. Като стоманена игла си пробива път през корема ми и заглушава музиката, задушава гласа ми. Просмуква се в кожата ми, докато не почернее от горчив катранен дим. Очите ми се насълзяват и парят, но пепелта в дробовете ми ги сковава сухо. Остри тръпки пробождат прешлените ми и гръбнакът ми пищи в епилептични гърчове. Слепоочията ми туптят в глух сърдечен ритъм и аз в мъгливи пристъпи впивам пръсти в лицето си, за да заболи познато, човешки – както обичам. Но чувствам как само мъртва кожа драска устните ми до кръв, не боли приятно като някога. Ръцете ми са студени и ми пречат, забравям ги и ставам труп, докато небето се вдигне от смазаната ми плът.
А после става ден. Лято, обед, морски бриз. Без преход, пролет и утро. Всичко блести в жълто, като че от няколко вечности, и ме разтапя сляпо чак до топъл шоколад. Очите ми стават светли и виждат милион съвършени хоризонти. Небето мирише на прясно отминал дъжд, асфалтът е мек и конвулсивни усмивки сами се стичат по устните ми. Кръпки в резеда и охра залепват за всяко тъмно петънце, а светът ухае на сено.
До следващия тунел.
