някъде там, на плочките
От веселин петков | В некатьегоризираншт
- не ти ли омръзна да я гледаш тая форма? все тая остаряла форма. така ли не се намери някой да я промени. омръзна ми от сивото и от тежкото. и от тоя шум, по дяволите, омръзна ми!
- по дяволите, казваш..? ами ако дяволите бяха ангели? аз само предполагам. но какво друго мога да направя. не, не ми е омръзнала. аз я виждам по-различно. за мен това не е просто някаква стара дреха, отдавна изгубила времето, в което е била модерна. знаеш ли какво е класика… оф, остави. просто не ме слушай. и аз не знам, какво говоря тези дни.
изобщо, кой знае? някой, изобщо, знае ли какво говори, днес?
- ама тая форма… адски много ме дразни!
- абе, какъв ти е проблема с ада? първо да върви по дяволите; сега адски много те дразни… мисля, че ти имаш проблем.
омръзнало ми е от недоволни, като тебе. защо не вземете… защо не вземете да се махнете, най-накрая. ами да – махайте се от тук, щом не ви харесва да я гледате. да гледате въобще. дори да слушате. шумът те дразни, казваш. ами ти? ами шумът, който ти произвеждаш с непрестанните си оплаквания? мислиш ли, че на мен не ми омръзна от теб? и от всички други като теб. вие сте хиляда пъти по-лоши от всички останали. защото вие направихте всичко това сиво и шумно… и толкова трудно, по дяволите!
- не е така лесно. мислиш ли, че не искам да се махна?
- замълчи, моля те! аз сега се чувствам, толкова лека. не знаеш колко лека се чувствам. мога да полетя, ако те пусна. нищо не би могло да ме спре. само ако можех да те пусна. ти.. ти си моята тежест. ти ме задържаш и тая глупава форма. а теб какво те спира? нищо! абсолютно нищо! и ми казваш, че не било лесно? ти си полудял. защо не вземеш да се махнеш, наистина?
аз ще остана. може би, няма да отлетя… може би, дори ще ми хареса да остана.
той, тогава изгаси фаса. изправи се. погледна я. и тръгна.
тя май не отлетя…
