Нещо повече от истина
От Севда | В некатьегоризираншт
Нещо повече от истина, нещо дълбоко в нея разпиля самотата, снимката й отплува по течението. черно-бялото се разми, мастилени нишки се разтвориха в отразеното сиво небе. Безцветна смърт, измита ненавист, бяла лъскава гняв, разтваряща се, разпадаща се – молекули като всички други, без разлика, безразличност.
Слънцето, с лакомите си, ненаситни лъчи изпиваше стъпките й по плажа и от нея не остана следа, не остана пътека, по която някоя друга да греши, да обича, да се съблича, разголена и измамена да се изгуби в дълбокото на самосъжалението, да се удави в безсилието на собствената си апатия.
Надолу, и още надолу, без порив за глъдка свобода, без дори един жест, конвулсия, нужда от въздух. Сякаш не беше човек, сякаш беше изгубила страха, онази вродена, дива отреченост от другото, от границите, от края. Беше обгърнала всико, усещаше формата му, ръбовете, раздробената му цялост, кухостта в сърцевината, беше обгърнала всичко – останал беше само краят, нейният.
